1984
Джордж Оруел

  Ако искаш да си представиш бъдещето, Уинстън, представи си гигантски ботуш, който стъпква лице. До края на вечността...

  Добре дошъл, другарю! Добре дошъл в Лондон – столица на Новата писта! Да, някога са я наричали Англия, но това е било в мрачните времена на злите капиталисти, преди просветлението на Ангсоц и Големия брат. Макар че всъщност партията винаги е съществувала. Тя е вечна, основана е в началото на времето и ще остане до края му. Не знаеш какво е Ангсоц? Шшшшт! Тихо! Не на висок глас! Навсякъде има микрофони. Ако някой разбере за това, ще те обвинят в неправоверност и Полицията на мисълта ще те арестува! Ще те заведат в Министерството на любовта и ще те изпарят, ще изтрият името ти от архивите и все едно никога не си съществувал! Но аз съм добър и днес съм склонен да не те издавам. Засега... Ето, дори ще те предпазя, като ти кажа, че Ангсоц е дума от Новговор и значи Английски Социализъм. Това е името на партията. И внимавай с децата си, те първи ще те издадат, ако разберат, че си неправоверен. Чудесно възпитание получават в днешно време, нали? Колко прекрасни неща въведоха Големия брат и Партията!
  И знаете ли какво е най-ужасяващото в тази книга? Че там липсва този лицемерен патос, там липсва тоталитарното надъхване. Зашото нещата са стигнали толкова далеч, че вече няма нужа от него. Но за това по-късно. Първо малко странична информация.
  Джордж Оруел, чието истинско име е Ерик Артър Блеър, е роден в Индия на 25-ти Юни 1903-а година. По това време Индия е колония на Британската империя и бащата на Джордж е на държавна служба там. Още докато е малък, родителите му се преместват в Англия и там учи в частно училище. На 18 години печели стипендия за Уелингтън, а малко по-късно и за Итън. Животът му, обаче, коренно се променя, защото мечтата му да стане писател е неосъществима в средата на Итън, където почти не се преподава каквато и да било литература. Той се отказва от ученето и вместо да отиде в Оксфорд или Кембридж, както повечето възпитаници на училището, се записва в Индийската имперска полиция, където остава в продължение на 5 години. Още тогава, обаче, радикалните му политически виждания и омразата към всяка система, която предполага, по собствените му думи, "Контрол на човек над човека", се изявяват и това, заедно със старата му мечта да стане писател, кара да напусне службата през 1927. През 1928, една година след като е решил сериозно да се занимава с писане, той отново се хвърля в нова посока и прекарва цяла година в самоналожена бедност заедно с просяците първо в Лондон, а после и в Париж. Целта му е да се отърси от погнусата, която неговата класа изпитва към бедните, а освен това той ги вижда като онеправдани и жертви на неправилното управление.
  На базата на натрупаните преживявания той написва книгата "Down and Out". При нейното издаване Блеър пожелава да бъде пусната под псевдоним. С това той иска не просто да скрие истинското си име, а един вид символично да отхвърли същността си на "поданик на Британската империя". Така бившият колониален полицай Ерик Блеър се превръща в антиавторитарният Джордж Оруел. Животът му представлява една постоянна борба между идеалите му и реалността. За момент, по време на престоя си в Испания по време на гражданската война на генерал Франко, той сякаш вижда осъществени мечтите си за равенство между хората, пък макар и на цената на бедност и мизерия, но после с отчаяние осъзнава нереалността на подобен живот.
  През 1943-а написва "Фермата", в която започва да развива идеите си за ужаса на авторитарното управление, а през 1948-а година, болен от туберколоза и живеещ в неблагоприятния климат на шотландското крайбрежие, написва и "1984" – книгата, с която най-вече ще остане в историята на литературата. Там идеите, започнати във "Фермата", са развити до стряскаща степен и с такава убедителност, че на места книгата изглежда като документално четиво. Всъщност смразяващата и мрачна атмосфера се дължи и на изключително влошеното му здравословно състояние по това време (всъщност той умира само 2 години по-късно) и самият той признава, че книгата вероятно не би била толкова потискаща, ако не се е чувствал толкова зле, докато я е пишел. Но дали би било по-добре? По този начин историята, разказана в "1984", е добила стряскаща реалистичност, която е само и единствено в плюс...
  ... из "теми по литература за 5-и клас на Роланд"...
  И така, за самата книга (добре де, майстор съм на локумите, какво да направя :/)."Бъдещето" на 1984-а година (простено да му е, писал я е преди 55 години все пак)... Светът е разделен на 3 огромни свръхдържави. Океания обхваща двете Америки, островите в Атлантическия океан, огромна част от южна Африка, части от Антарктика и цяла Англия. Евразия, създадена при завладяването на Европа от Русия, държи в подчинение цялата северна част на европейско-азиатския земен масив от Португалия до Беринговвия проток. А Истазия обхващаща останалата част от Азия, Индия, Китай и Страните на юг от него. Трите държави са в постоянна война, като винаги една от тях е в съюз с другата и във война с третата. На практика това разяснение е малко излишно, защото Оруел мило ми е спестил труда, систематизирайки изключително добре не само географските, но и политическите и философски принципи на света, който описва, в една книга в книгата, но въпреки това ще продължа. Разлика между трите суперсили всъщност няма. В Океания действа партията Ангсоц, в Евразия – Необолшивизма, а в Изтазия – особена идеология, чието име грубо се превежда като "боготворене на смъртта", но зад тези имена се крие едно и също – абсолютен контрол над човека във всичките му форми и уеднаквяването му с околните по всеки възможен начин. И не само...
  Действието, както казах в началото, се развива в Океания и по-точно в Лондон. Класово разделени на партядро, партийни членове и проли (от пролетариат – считани за полуживотни и по-обезправени дори от останалите), хората в Океания живеят в постоянна мизерия и бедност под сянката на символа на партията – Големия брат. Големият брат е истината. Той винаги те наблюдава, той винаги се грижи за теб и винаги е прав. И е вечен. От всяка страница лъхат страх и психоза, на абсолютно ограничение на свободата във всичките й форми, включително и най-личната, за която ще говоря по-нататък.
  Главният герой, на име Уинстън Смит, е член на партията, който работи в архивния отдел на Министерството на Истината (чието име, както се разбира по-надолу, не е измислено с лицемерна цел, а с чисто психологическа), което се занимава с информацията, културата, образованието, забавленията и изкуството в Океания. Работата на архивния отдел е да коригира миналото. Когато някое от предвижданията на Големия брат, например, не е излязло вярно, работа на Уинстън и другите като него, е да коригира всички документи, където това предвиждане се споменава, за да се окаже, че предвижданията съвпадат с реалността (или информацията за нея, която е не по-вярна от "сгрешеното" предвиждане). Когато някой е заловен от Полицията на Мисълта и е "изпарен", всякакво веществено доказателство за съществуването на този човек трябва да се унищожи или коригира, за да не остане никаква следа от него в историята. Това отново е работа на Архивния отдел. Героят, обаче, няма никакво значение за света, в който се развива действието, и всичко друго, което бих могъл да кажа за него, би издало прекалено много от историята на книгата. За това повече няма да го споменавам.
  В Океания има още 3 министерства – Министерството на Мира се занимава с войната между трите свръхсили, Министерството на Изобилието – с икономиката, а Министерството на Любовта отговаря за законността и реда. Всяко едно от тях е парадоксално по своята същност. В Минпакс (наименованието на Министерството на Мира на Новговор, за това по-късно) се разработват военни стратегии, планове за атака и други неща, свързани с вечната война. Минблаг (Министерството на Изобилието) се грижи хората да бъдат държани в изкуствена мизерия и разпределя купоните за храна и дажбите шоколад и цигари. Минлюб (очевидно Министерството на Любовта) се занимава със следене на хора, изтезания и "изпаряване" на всеки, който по какъвто и да било начин е кривнал, дори с гримаса или говорене на сън, от правоверността. Посредством тези 4 министерства, партията контролира живота на гражданите във всичките му аспекти и осигурява собственото си съществуване. Колкото и реално и дори познато да изглежда цялото това описание, обаче, има една разлика, която го отличава от действителността, която предишното и по-предишното поколение е познавало. Тук, както споменах и в началото, липсва лицемерие. Тук никой не се заблуждава, че Ангсоц прави нещо в името на каквото и да било друго освен на Ангсоц. И едновременно с това, лицемерието е повсеместно. Как ли? Отговорът е в една дума от новговор – двумисъл. Двумисълта е много неща, различни по същност и понякога диаметрално противоположни по смисъл. Двумисъл е способността на правоверния партиен член да знае, че дажбата шоколад е 30 грама месечно, но искрено да повярва на новината, че тя ще бъде повишена на 20. Да излъже сам себе си и да забрави, че се е излъгал. Да забрави, че е забравил, и да забрави, че е забравил, че е забравил. До безкрай. Двумисъл е да знаеш, че 2 и 2 прави 5. Двумисълта е много неща, но ще я разгледам по-подробно след малко. Представям ви трите девиза на Ангсоц:

Войната е Мир

  Да, войната е мир. През 1984-та година трите световни управления са открили формулата на вечната власт. Една от необходимостите за нея е и вечната война. Войната не би могла да свърши, защото Океания, Евразия и Изтазия са прекалено големи и силни, и дори две от тях заедно не могат да победят другата. Тяхната абсолютна независимост една от друга означава, че те всъщност нямат нужда да се завладяват, но войната е начин да дадеш на народа си враг, когото да мрази, за да не страда толкова от собствената си мизерия. Войната дава възможност за предпазване от пренаситеност, защото всички излишни ресурси отиват за нея. Така населението не може да се почувства никога задоволено и класовата борба не е възможна, защото никой не е по-добре в материално отношение, от който и да било друг. По-нашироко тези принципи са развити в самата книга и няма смисъл да ги преразказвам. Във войната също има двумисъл: в началото на книгата Океания воюва с Евразия. Океания винаги е воювала с Евразия. От създаването на партията. И да, наистина Океания преди 4 години беше в съюз с Евразия и воюваше с Изтазия, но това не променя факта, че винаги е била във война с Евразия. Някъде към края на романа, съюзът се разпада и Океания е във война с Изтазия и в съюз с Евразия. На митинг, посветен на Седмицата на Омразата, в който се охулва жестокият евразийски враг, ораторът получава съобщение, че имената са сменени и посред изречението, без дори да се забави, продължава тирадата си за ужасяващия Изтазийски враг и за мръсните изтазийски агенти, които са саботирали Седмицата на Омразата, опитвайки се да внесат смут подменяйки плакатите с тези на Евразийски войници. Той искрено вярва на думите си. И тълпата вярва. Искрено вярва и не забелязва. Длъжна е...

Свободата е робство

  През 1984-та всичко се наблюдава. Пресата се коригира внимателно, писмата се отварят и четат, а във всеки дом има "телекран", който, освен да излъчва стриктно контролираните програми, служи и за директно наблюдение на апартамента. Никой не може да е сигурен дали не е наблюдаван точно в момента. Всяка гримаса може да те издаде, всеки грешен жест може да значи смърт. По площадите също има телекрани, в парковете са инсталирани тайни микрофони, но най-страшното е, че дори децата отрано се възпитават да предават неправоверността винаги когато могат. Те шпионират родителите си, следят съучениците си и приемат всичко, което Големия брат каже, безусловно. По същия начин са разбити и връзките между мъжа и жената, защото сексът за удоволствие е абсолютно забранен. Позволено е само с цел продължаване на поколението, но е превърнат в изпълнен с погнуса и самоненавист акт.
  Всяко нарушаване на несъществуващите закони (да, закони няма, няма и нужда от тях) води до смърт и "изпаряване". Дори беглото подозрение е смъртна присъда. А бъдеш ли "разкрит" (т.е. обвинен, заподозрян и т.н., доказването е излишно) в неправоверност или несъгласие с партията и Големия брат, чака те Полицията на Мисълта. Те идват винаги нощем и те отвеждат в Министерството на Любовта, където, преди да умреш, чрез физически мъчения и други, по-страшни неща, те карат да предадеш не само близките си, но и собствената си душа. Тоталният контрол над човека действа дори в съзнанието. Тъй като говоренето на сън или нервният тик могат да те издадат, единственият начин да се спасиш е да използваш двумисълта и да нямаш неправоверни мисли. Партията развива учението, че миналото, както и настоящето, са единствено част от съзнанието и че нищо извън теб не съществува самостоятелно. Ангсоц съществува, откак има човек. Ангсоц се е появила след революцията през 60-те години. И двете твърдения са верни. Ангсоц ще съществува вечно. Това също е вярно. Защото този път партията знае какво прави. Тя не обслужва ничии интереси, в нея няма наследственост и в нея няма личности освен тази на Големия брат. Съществува ли наистина Големия брат? Разбира се. Ще умре ли? Никога. Партията е вечна, защото е успяла да замрази времето. Нищо не се променя, няма нито материално, нито духовно развитие. Няма начин някой да се разбунтува, защото партията не представлява никого. Всеки може да влезе в партията, всеки може да бъде в партядрото, всеки може да излезе от нея и да бъде изпарен. Унищожавайки личността като фактор, ангсоц е на практика безсмъртна. В това Оруел донякъде се доближава до идеите на Русо и Обществения договор, защото тук също индивидът няма власт сам за себе си, а само като част от цялото. Тук отново личният интерес не съществува, а единствено този на голямото. Но има и една съществена разлика: докато при Русо целта е общото благо, тук целта е единствено благото на партията. Тя няма нужда от фалшиви ценности, няма нужда да оправдава действията си. Защото е проникнала в самата психика на хората. Хората са се научили да разбират всичко и да не осъзнават нищо. Научили са се да бъдат лъгани и, съзнавайки го, да вярват в лъжата без капка съмнение. Те знаят, че партията създава свят на страха, омразата и слабостта на човека, но също знаят, че партията ги обича и прави най-доброто за тях, че подобрява живота им с всеки изминал ден. Знаят, че светът сега е по-първобитен, отколкото преди 50 години, но знаят и че сега светът живее много по-добре отпреди. И всичко това е вярно...

Невежеството е сила

  Невежеството е сила. Тази сила се изразява с една дума – Двумисълта. Но преди това да опиша новговор. Целта на новговор е да измести официално приетия английски език. Новговор е единственият език, който се смалява с всяка изминала година, вместо да се разширява. Всяка излишна дума се отстранява, всяка неприемлива отсянка се унищожава. Когато кажеш равенство, това вече не може да бъде равенството между хората, а единствено между две физически равни неща. Дума "лош" вече няма. За какво ни е, щом имаме "добър"? Винаги можем да кажем "недобър". Няма нужда и от степенуване, след като имаме универсалния плюс. "плюсдобър" или "двуплюсдобър" са повече от достатъчни. Целта на новговор е да превърне говоренето в едва ли не чисто физическа, а не мисловна дейност, ограничавайки езика до абсолютния минимум. Да вкара мисленето в определени, търсени от партията, тесни рамки. Защото кой може да формулира неправоверна мисъл, ако няма думите, с които да я изрази?
  Но да продължа за двумисълта. Дори за самото разбиране на думата трябва да се използва двумисъл. Всъщност тя изисква висока интелигентност и гъвкавост на психиката, и глупост едновременно. Най-изтъкнатите, най-интелигентните и осведомени членове на партядрото, тези, които са най-наясно с реалността, са същевременно и най-заблудените и неосведомени сред хората. Парадоксалността на имената на 4-те министерства, например, не е нищо повече освен упражнение по двумисъл – да си в състояние да възприемаш нещо, което е винаги пред очите ти, по два тотално противоположни начина и да вярваш и в двата. Целта на двумисълта е да доведе до тотален контрол не само над човека, не само над неговата психика, но и над душата му, карайки го при това да я отдаде сам и напълно доброволно.

  Да, Уинстън, понякога 2 и 2 е равно на 4. Но понякога, ако партията иска, 2 и 2 е равно на 5, а друг път на 3. А понякога и на трите заедно.

  Земята е плоска. Слънцето и звездите са светещи точки, които се въртят около нея. Ние сме центърът на Вселената, която е широка няколко хиляди мили. Да, за целите на корабоплаването или, за да се предвиди слънчево затъмнение, приемаме, че звездите се намират на милиони светлинни години от нас, а Земята се върти около слънцето. И това също е вярно.

  Цитатите не са точни, но достатъчно ясно показват философията на ангсоц. Ако партията го поиска, аз ще полетя. Ще се понеса като мехур над земята. И понеже партията го иска, всички други ще знаят, че летя. И кой, тогава, ще може да каже нещо друго? Способността да вярваш безпрекословно в лъжата, знаейки, че е лъжа. Да тренираш ума си да НЕ ДОПУСКА неправоверност, да не е способен на нея. Да можеш с цялото си съзнание да знаеш, че си нещастен и същевременно да знаеш, че си щастлив. Да виждаш реалността, а да възприемаш това, което партията ти казва, че тя е. Да отхвърлиш любовта и доверието във всичките им форми, но да обожаваш и да вярваш с цялото си сърце на Големия брат.
  Пълният контрол, който се постига над психиката, е и най-страшното нещо, което описва Оруел. Защото той създава свят, в който няма основа, в който нищо не е задължително и нито един закон не е непременно валиден. Свят, в който най-висшата гениалност е и най-голямата глупост, в който самата реалност е подчинена на една свирепа, жестока, егоистична и, най-страшното, открита и искрена идеология.
  И все пак не, не това е най-страшното. Най-страшното е, че въпреки явния вътрешен бунт на главния герой, символизиращ отвращението на Оруел от подобен свят, същевременно той го описва по такъв начин, чрез думите на О' Брайън (друг герой от книгата), че човек почва да се пита, дали наистина не е това начинът? Да, партията е явно и неприкрито зла. Да, целта й е да унищожи личността и да държи хората в мизерия, страх, нещастие и омраза. Да, партията унищожава всичко, което някога е съществувало, изличава миналото и замразява времето в едно вечно настояще, унищожавайки самата идея за бъдеще. Но четейки книгата, човек си задава въпроса, дали това не е правилният начин? Дали наистина хората нямат нужда от именно такъв свят? Кара те с отвращение, някъде дълбоко в себе си, да повярваш в правотата на тази философия. Това е най-страшното в книгата – че въпреки мрачността и заплашителността си, тя е, сякаш против желанието на самия автор, и много убедителна. Твърде убедителна...

Aleksander